Евридика в подземния свят

Плакат на Евридика в подземния святАко трябва да съм откровен, малко се позачудих, когато научих, че това заглавие ще се появява в репертоара на Пловдивския театър. Защото в действащия (към момента на писането) репертоар вече съществува пиеса на тази авторка – „Чиста къща“. Беше ми странно като репертоарно решение.

Оригиналното заглавие на пиесата е „Евридика“. Още заглавието подсказва, че ще разглежда познатия мит за Орфей и Евридика. Само че (отново заглавието го подсказва) погледът ще е насочен основно към Евридика, митът ще е пречупен през нейната призма и светоглед.

Не съм чел пиесата, отидох на откритата репетиция в Нощта на театрите „без домашно“. За тази репетиция може би трябва да отделя самостоятелна публикация, особено след като вече премиерата е факт. Но още тогава, макар и само като процес, при това в ранен етап, успях да усетя заряда, желанието да се получи нещо различно и интересно, а не просто скучноват преразказ на един мит, безкрайно познат и близък за нас.

И нямах търпение първо да дойде денят, после – да се добера до залата. Очавах да видя, че решението ще е кардинално променено от онова, което вече бях видял – със задоволство установих, че очакванията ми са били напразни. Защото решението на Стайко Мурджев е точно такова, каквото трябва да бъде – едновременно дръзко, но и уважаващо думите на авторката (пък била тя и феминистка).

В крайна сметка бях свидетел на нещо, което се получава рядко – хармония между всички компоненти, които изграждат едно театрално представление като такова. Дори Луиза Григорова, към която подходих с предубеждение заради ролите ѝ по разни сериали със спорно качество (вече сме ги гледали такива набедени за звИзди „как са мятат“) беше великолепна!

Аплауз заслужава и хорът (Камъните) за изключителния колективен образ. И идея си нямам колко часове репетиции са им били необходими за четиримата, за да докарат нещата дотук, но определено това си е струвало, защото са безупречни.

Любопитни костюми, изключичтелна минималистична сценография (Марина Райчинова), но решетката-завеса пред сцената, която разделя зрителите от действието, ме присети за въпрос от публиката към режисьора по време на репетицията – „как очаквате да се държим ние?“. Това ми се стори интересен своеобразен отговор – театърът се случва независимо от публиката.

Музика (Петър Дундаков), която те води в действието и за разлика от „Дисни трилър“ – точно толкова силна, колкото е необходимо.

И пушек. Много пушек. Твърде много пушек. Дотолкова, че на предпоследния ред на камерна зала се издушихме – не ми се мисли как са се чувствали артистите или пък зрителите на първите редове. И то това е единственото, за което мога да кажа, че не ми хареса (като количество), иначе като част от цялото си беше ОК.

Евридика в подземния свят

Сара Рул пише „Евридика“ като своеобразен начин да общува с починалия си баща. Ето затова и създава иначе несъществуващия персонаж на бащата на Евридика. Нямам представа какъв е бил мотивът на Стайко Мурджев да постави точно тази пиеса – страхът от смъртта е интересна тема, но страховете той вече ги извади на показ още в „Дисни трилър“. Вероятно и затова „Дисни трилър“ ми хареса повече, отколкото ми допадна „Евридика“. И въпреки това „Евридика“ е ценно попълнение в репертоара, малко коледно бижу, което си струва да бъде преживяно.

Плактът на представлението е на Радослава Боор, а снимката е от архива на театъра.

Чиста къща

Плакатът на Чиста къща„Чиста къща“ е писа от Сара Рул, първата ѝ.

По-известна става втората, защото е по-провокативна и има вибратор в заглавието. „Чиста къща“, обаче, е по-хубавата, макар и също толкова женска. Не че е неподходяща и за мъже, но една жена би я оценила по-добре. На пръв поглед изглежда лековата, приятна за четене и гледане, но с малко замисляне върху нещата и се превръща в текст, който оставя горчилка. Въпреки уханието на ябълки, повея на морски бриз и вицовете.

И така, „Чиста къща“ се появява на сцената на Драматичен театър – Пловдив „Н.О. Масалитинов“. Режисьор е Иван Урумов, сценография – Петър Начев, костюми – Мария Диманова. За ролите са поканени Ивана Папазова, Елена Атанасова, Радина Думанян, Надя Конакчиева и Троян Гогов.

Получило се е много елегантно и стилно представление. Ако искате да ви е весело и забавно – получавате го – пиесата е изпъстрена с достатъчно хумористични моменти. Ако пък искате теми за размисъл – има в изобилие. Защото когато актьорите се поклонят на финала, на Вас вероятно ще ви се иска да сте като Матилда… Мачилги… Всички искат да са Матилда. Добре де, Мачилги. Само че в действителност са или отдадената на кариерата Лейн, или изрядната домакиня Вирджиния. Няма пълно щастие, а най-смешният виц има силата да те убие. (и малко черна статистика – 1 на всеки 4 е потенциален пациент в онкологията)

Пиеса, а и спектакъл, за любовта. Представление за изборите, който правим в живота. За ударите на съдбата и нейните непрестанни шеги. Представление, което ще ви хареса. Отлична актьорска игра, чист и истински театър. Точно такъв, какъвто го обичам и изключително много харесах в „Есенна соната(същият режисьор, същият сценограф, същият театър). Истинска наслада.

Не разбрах добре чия е била идеята пиесата да бъде поставена в Пловдивския театър – не ме поканиха на пресконференция, но от медиите оставам с впечатление, че е решение на директора и драматурга, не на поставящия режисьор. Това е довело до някакъв буквализъм, защото режисьорът сякаш не е дишал с проблемите на героите, темите не са го вълнували лично или поне с такова впечатление останах. Защото се е съобразил с ремарките на авторката, включително и частта с надписите, които спокойно можеха да бъдат изиграни от артистите брилянтно – всички са много, ама много добри! Но това е бял кахър, както се казва, който няма да бъде забелязан от някой, който не е чел преди това пиесата.

Другото, което прави впечатление, е акцентът на Радина Думанян. В един момент се объркваш – бразилка в Щатите ли гледаш или циганка на Главната. Иначе пък е много добра и прави страхотна (първа?) роля!

Струва си да се гледа. Не е някакъв хит, нито пък има претенция за някаква изключителност, но въпреки това е много свежо попълнение в репертоара на театъра.

Чиста къща

снимката и плакатът са на Георги Вачев

Подземни чайки

Историята е с криминален оттенък, има замесена смърт и едни евентуални 80 милиона долара. Но това е само на повърхността и бързо след началото на представлението зрителите загубват интерес към нея, тя минава на заден план, когато се произнесе ключовата дума – приятел.

Плакат на 'Подземни чайки'

От доста време насам не бях попадал на представление, в което, докато актьорите са на сцена и поставят и изследват проблемите и казусите по пиеса, забавляват или разплакват публиката, се забавляват с играта и партньорството си. В такива представления и атмосферата е някак различна. „Подземни чайки“ е такова представление.

Преди всичко, малко изповед: познавам и Троян, и Алекс още преди първият да стане режисьор, а вторият – сценарист и актьор в „Пълна лудница“. И не отидох в театъра заради това, че единият е не-знам-си-какъв, а другият – еди-си-какъв. Не, отидох, за да ги гледам като актьори, които харесвам, защото съм ги гледал в други представления и харесвам играта им 1.

Троян Гогов в 'Подземни чайки'Алексей Кожухаров в 'Подземни чайки'

Та „Подземни чайки“ е пиеса от Алфонсо Вайехо, който освен драматург, е и невролог и професор по патология. Интересно съчетание, което предполага различен поглед върху, на пръв поглед, обикновени сюжети. Дори и заглавието е нетипично и абстрактно и придобива някакъв смисъл доста по-късно.

Историята е с криминален оттенък, има замесена смърт и едни евентуални 80 милиона долара. Но това е само на повърхността и бързо след началото на представлението зрителите загубват интерес към нея, тя минава бързо на заден план в момента, в който се произнесе за първи път ключовата дума — приятел.

В анотацията е написано, че двамата герои са приятели. След края не съм убеден, че ще продължите да вярвате на анотацията. Аз не бих нарекъл това „приятелство“.

Докато гледах, удобно седнал в камерната зала, имах усещането, че гледам приятелска партия тенис – насреща хем виждах двама приятели (Троян и Алекс), хем „приятели“ (респ. Нино и Марио). И докато първите искрено (и видимо) се наслаждаваха на играта си, вторите търсиха начин да отбележат точка. Ако сега се върнете обратно горе, в началото на публикацията, и обърнете внимание на плаката, ще видите, че той (търсено) прилича на жокер от колода карти. А щом е така, значи не става въпрос за партия тенис, а за нещо друго – „надцакване“.

Всичко се случва изключително бързо, почти неочаквано. В един момент започваш дори да се объркваш кой е добрият и кой – не дотам. Няма такъв, няма крив и прав, режисьорът е избрал да не дава отговори, нито да сочи назидателно с пръст, а да остави всеки сам да избере за себе си. Това му е хубавото на театъра – може да си позволи да дава крайни примери (които иначе изглеждат неестествени), а всеки от зрителите сам да прецени каква е позицията му.

Кадър от спектакъла 'Подземни чайки'

Сценографията (на Димитър Воденичаров) привлича внимание с минималистичността си. Спомняте ли си филма на Ларс фон Триер „Dogville“? (цък за кадър-припомняне) Няма как да не ви е направила впечатление играта на Никол Кидман на фона на липсващите/невидими неща наоколо. И тук е така – освобождава се много пространство за актьорска игра и въображението. А това и Троян, и Алекс го умеят много, много добре!

Две думи и за превода. Драматургичната основа е изпъстрена с жаргон, който сякаш е убягнал на преводачката и тя е превеждала 1:1. А жаргон се превежда с жаргон, това тя би трябвало да го знае по-добре. Хубаво е, че Троян е усетил странно звучащите моменти и ги е променил, за да изглеждат по-разбираемо и логично.

След спектакъла разбрах, че всъщност съм гледал нещо като „нова версия“, защото в дипломната версия на Троян е участвал актьорът Боян Младенов. Боян Младенов несъмнено е добър актьор и той неслучайно е бил поканен да участва. Не разбрах точно каква е причината за смяната, но именно след нея се е получило онова въздействие, за което писах в началото. По мое мнение – за добро!

Браво, момчета!

Всички снимки: © Мариана Камбурова