Аз, актьорът? Брат ми уби президента

[su_quote]О, ако имахме пламтяща муза,
която да ни вдигне в емпирея
на висшето изкуство; а за сцена —
държава цяла; и князе на нея
да изпълняват бляскавите роли
пред публика от истински крале![/su_quote]

Ако не разпознавате встъпителните думи на Хорът от пиесата „Хенри V“ на Уилям Шекспир, няма смисъл да продължавате да четете надолу. Вероятно никога няма да гледате „Аз, актьорът? Брат ми уби президента“ или дори напук да го направите, няма да разберете посланието и тя няма да Ви хареса.

Пиесата, чието оригинално заглавие е „Трагикът“, е написана от Родни Лий Роджърс. Режисьор е Петър Карапетков, който я поставя по превод от Миглена Иванова. Сценографията е на Петър Митев, а музиката е на Добринка Табакова. „Аз, актьорът“ е биографичен разказ за актьора Едуин Бут. Географската ни отдалеченост и тъжният факт, че културата от доста време насам е последна грижа е причината това име да не говори нищо на много голям кръг хора. Дори в Уикипедия на български няма статия за него, но има статия за брат му – убиецът на президента Линкълн – Джон Уилкс Бут.

Едуин Бут е известен по други географски ширини като най-добрият Хамлет на 19 век. Играе го 100 поредни вечери и пътува както в САЩ, така и из Европа, за да играе роли от шекспировите пиеси. Драгият зрител, когато прекрачва прага на салона, за да гледа „Аз, актьорът?“, трябва да познава тези текстове. При това, за разлика от много други пиеси, не е достатъчно познаването само на най-ярките текстове на Шекспир, а познаването на Шекспир като цяло. Ето защо, макар че не се среща в разказа на Бут, започнах с откъс от „Хенри V“.

[su_quote]…и тъй сакат, недъгав, уродлив,
че кучетата лаят ме,
когато прокуцам покрай тях…[/su_quote]

Това пък е от въвеждащия монолог на Ричард от „Ричард III“ и той също е част от пиесата, както и много други откъси от „Хамлет“ , „Венецианският търговец“… Разбира се, има я прословутата реплика на Хамлет

[su_quote]Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички?[/su_quote]

Пиесата проследява интересния живот на сцената и извън нея на Едвин Бут, като се спира на три ключови момента от него – смъртта на баща му (също актьор), сватбата му с актрисата Мери Делвин и терзанията, които го спохождат, когато брат му убива президента като опит да привлече внимание върху себе си. Живот, преминал в „безкрайно пътуване до затънтени градове, евтини хотели и лоша храна. И всичко това – за няколко часа щастие на сцената. Човек трябва да е роден скитник, да усеща в себе си бездомника. Трябва да чувства в себе си цялото безименно номадство на театъра и с тъпа упоритост да се събужда отново, и отново, и отново.“

Познавам Стефан Попов още отпреди да започна работа в театъра и страшно много го харесвам като актьор. Възхищавам се на начина, по който стои на сцена, как с лекота изиграва ролите си, как си личи, че се забавлява, докато го прави. Дори когато в разпределението има нещо сбъркано. Той знае колко много го харесвам, вероятно не знае, че съжалявам, че в последно време не е сред активно ангажираните артисти. Няма да заравя как по време на едно турне, вече не помня дали в Македония, дали в Албания, дали в Сърбия, докато пътувахме с „Филоктет“, направи анализ, по-скоро на себе си, отколкото на нас, за красотата и емоционалната зареденост на думата „татковина“.

Затова за мен беше истинско удоволствие да видя, че в афиша на пловдивския театър влиза моноспектакъл на Стефан Попов. Разбира се, гледах неговия предишен моноспектакъл – „Куче в банята“ – текст, писан специално за него. Не бях чел „Аз, актьорът“, съвсем умишлено не любопитствах нито за текст, нито за репетиционния процес. Знаех, че ще бъда впечатлен, че ще изпитам задоволство и че срещата ни ще е приятна, емоционална, вълнуваща.

Не съм грешал! Беше разкошно, беше празник за любителя на театралното изкуство. Освен че беше 27 март, международния ден на театъра! Беше шамар за халтурата и за всички онези, които предпочитат лесносмилаемите забавления и които случайно бяха попаднали в салона в търсене на следващото. Съжалявам, драги, „Аз, актьорът?“ не е такова представление. „Аз, актьорът?“ поставя на изпитание както Стефан Попов, в ролята на Едуин Бут, така и зрителя и неговия интелект. Актьорът като човек. Изпитание е разплитането на възела, който се заплита между работа, любови, страсти и алкохол. Изпитание е търсенето на лесната слава и цената, която плащаш за това. Изпитание е смесването на личния и професионален живот. Толкова много Шекспир също е изпитание.

Радвам се, че бях част от всичко това, радвам се, Стефан Попов е попаднал на своята роля, радвам се, че усещах вълнението му, емоцията му докато беше на сцена.

Тръгнахме си бързо, не изчакахме Стефан да излезе от гримьорната си, защото го чакаха доста други негови колеги, с които заедно да споделят празника. Аз ще го видя по-натам и със сигурност много ще си поговорим за преживяното.

Изгорялото достойнство

Преди повече от година горя Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив. Година по-късно всичко си е същото, само че още по-същото1.

[two_third]Веднага след като пожарът беше потушен, директорът побърза да сподели цифра. Почти 200 000 лв са щетите. Точно толкова дадоха застрахователите. Точно толкова дадоха и от МК. После сумата се вдигна на 500 000. Ненадейно се заговори за 1,2 млн. лв. После пък те набъбнаха на 1,4 млн. В следващ етап сумата беше 3,2 млн, за да стигне до 4 252 998 лв. С 4 милиона повече, отколкото побърза да посочи Кръстев в началото.

Никой сякаш не обърна внимание и никой не си направи труда да попита Кръстев или обкръжението му защо сумата расте така неимоверно с всяко следващо интервю и ако има основателна приина за това, защо споделят числа напосоки, след като нещата не са изяснени изцяло.

Да, може и наистина толкова да са необходими, въпреки че изключително много се съмнявам в сумите, вписани в офертите – всички знаем как се усвояват „едни пари“.

Но пък да кажеш, че „годината беше добра“ при все, че театърът няма сцена, си е ако не проява на лош вкус, то поне неправилно структуриране на мисълта и изказа.

Чудно ми е кога на някой журналист ще му светне лампата и ще спре да бъде просто преписвач на PR материали. Защото тая работа мирише още от самото ѝ начало!
[/two_third]

[one_third_last]Теория на конспирациите:
Сцената на театъра изгоря точно навреме, за да се даде Акт 16 на скъпото недоразумение Градски дом на културата. Изгоря, защото беше пропусната по време на ремонта през 2009 (на същата стойност!)[/one_third_last]

Антихрист

Преди всичко – едно уточнение: Аз съм крайно нерелигиозен и невярващ. Отказвам да приема съществуването на Господ и по същата тази причина отричам и отхвърлям Дявола. Боравя с тези понятия единствено и само като художествени образи и категории. Въобще не ме интересуват религиозните пристрастия на хората и много слабо ме вълнуват фанатичните напъни на този и онзи. Има вероятност по-долу, поради неразбиране и непознаване, някои части от текста да съдържат неточности от канона – това ще са моите представи за него.

Антихрист в Пловдивския театър

„А ти, окаяни, като знаеш, че всяко човешко слово е безсилно, защо пак хващаш перото?“
–Емилиян Станев, из „Антихрист“

Антихрист

На 15 януари беше премиерното представление на „Антихрист“ по Емилиян Станев в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив. Постановката е дебют на Анастасия Събева, която въпреки крехките си 23 години, е успяла съвсем точно да разчете посланието, да го анализира, пречупи през призмата си и да го предаде на актьорите. А оттам – и на зрителите.

Само че зрителите, особено в този случай, трябва да са достатъчно подготвени от една страна какво ги очаква, а от друга – да са прочели романа. Ето го романът Антихрист (препратка за прочитане в Читанка, за да не се излагате!) Иначе нищо не става, губи се идеята, а на драгия зрител му е скучно и не разбира много-много какво се случва по сцената, посланието, идеята. Казвам го от опит, защото го видях на премиерата!

Иначе представлението е смазващо, много добро и въздействащо. Както казах и по-рано, режисьорката очевидно отлично си е свършила работата, а покрай нея – и целият постановъчен екип. Крайният резултат, след сериозна работа, е представление, което връща надеждата ми, че Пловдивският театър може да реализира и качествени, стойностни заглавия на голямата си сцена (образно казано, предвид че голямата сцена изгоря и това е тема, която по-добре да не зачеквам). Защото „Антихрист“ е театралното събитие на Пловдивския театър, а не както на някои им се искаше – „Възвишение“. Защото и аз, както и Еню-Теофил, видях Таворската светлина, но за него тя не е „благодат и райска светлина“, не укрепва вярата и охладнява душата му. Аз пък видях крехката надежда. Защото всеки се убеждава, рано или късно. Само Еню-Теофил никога не стига до убеждение, на което да повярва и затова се задоволява със сладостта на отрицанието.

„Антихрист“ ми даде точно онова, за което бях си купил билети и бях избрал да го гледам. Бързо след хаотичното и леко шумно начало, заради което репликите оставаха недочути и неразбрани, спектакълът ме погълна с философските размисли на Еню-Теофил и неговото непрекъснато търсене на целта и смисъла на живота, неговото страдание от мъчителните въпроси и невъзможността да намери нищо. Макар и седнал на балкона, осезаемо беше усещането за празнотата и неудовлетворението, които той изпитва, за трагедията на неговия живот. Отърсвам глава и се отдалечавам от текста, който познавам, защото съм чел неведнъж. И видях, че има нещо, което не ми беше съвсем ОК с разпределението – не мога да посоча какво, но нещо ми куцаше и някои роли сякаш не бяха попаднали при артисти, които биха ги изградили най-подобаващо (няма да споменавам конкретни имена, защото не ми се занимава с глупости!). Не знам, може да е режисьорско решение (въпреки че силно се съмнявам) второстепенни образи да са по-силни и ярки от главни. На моменти ми изглеждаше като рецитал, а вместо вътрешната борба на Еню-Теофил (и противопоставянето на божественото и земното – тема, която прозира още от имената, които той носи), получавах ударни дози излишна патетика, чинно издекламирана на един глас. Това от видеото не си личи.

В цялото действие някак неубедително ми се струваше как „антихристът“ ту погребва Христос, ту се противопоставя на Дявола, при това многократно. Само че аз съм чел романа, при това не веднъж, и използвах действието повече за припомняне, отколкото да ме просветлява. Аз и именно затова страшно много харесах „Антихрист“. Вероятно след стреса от премиерата тази патетика ще изчезне, страстите ще се успокоят и образът ще улегне. И ще се превърне в онова, което режисьорката е очаквала. Надявам се това да се случи. Защото „Антихрист“ е много важно представление, много ценен текст, който трябва да достигне до възможно повече хора. Да ги докосне, да ги развълнува.

Дори днес „Антихрист“ звучи актуално в свят на безверие и отрицание. Защото мнозина, подобно на Еню, изгубват своята вяра и се отказват от християнския смисъл на живота и достигат до простия извод, че ако няма бъдещ живот, по-добре е да извлече колкото може повече удоволствия от земния. Всяка минута, всяко наслаждение трябва да се улови. И така целта на живота се превръща в консумиране на самия живот. И в това се състои трагедията на нашия бит.

И „Антихрист“ показва точно това, при това по много точен и премерен начин. Затова го и препоръчвам!

Mеждувременно пък ми направи впечатление, че пловдивска журналистка, която пише за театър, не прави разлика между пиеса, постановка и представление. Същевременно пък Пенка Калинкова въздиша по миналото и поставеновката отпреди 36 години на същата сцена, вместо да описва сегашната.

Антихрист

Можете да видите още много снимки от представлението. Фотограф е Николай Бекярски, използваните в публикацията снимки също са негови.

„Прочетох твоите молитвословия и светски словоизлияния и се убедих в дарбата ти. Ала много си млад, за да отсъдя накъде ще я насочиш – дали към дявола, или към бога. Може и по средата да останеш, а то е, като да застанеш между ада и рая. Тогава душата ти ще се мъчи, ще живее без вяра и не ще научиш човека нито на добро, нито на зло, а само на съмнения, пък те са вратата към греха и към пъкъла. Не пиши засега, чедо, доде не се докоснеш до Таворската светлина.“
– Евтимий към Теофил, „Антихрист“ от Емилиян Станев